ЗА НОВАТА РОЛЯ НА ДЪРЖАВАТА

През цялата си история държавата е била средство за подтискане на народа.

Държавата винаги се е подчинявала на правилото да взима от повечето хора за да го дава на малкото. Стремяла се е да разширява границите си чрез завоевания за да изтръгва данъци от чужденците. Разработила е войната до най-големи подробности като я положила на монтажния конвейер. Армията откакто съществува държавата винаги е била самоцел, народът съществува за да доставя войници и да ги храни. Съперничеството между две държави ги принуждава да изразходват всяка година все повече пари за армията, за сметка на стандарта на населението им. Държавата с малки изключения повече отнема от човешкото щастие от колкото да допринася за него.
Единствените последователни теории за това какво трябва да бъде държавата са:
- Либерално-капиталистическата теория – която отговоря: колкото може по-малко
- Социализмът – който отговаря: колкото може повече
- Социалдемокрацията – която отговаря: толкова, колкото е нужно за да позволи на пазарната икономика все пак да функционира.
Всички тези решения, всички тези роли на държавата, вече са пробвани и всичките са се оказвали провал. Нужна е нова теория за ролята на държавата, нов начин за да се промени радикално държавата, за да се принуди да дава, вместо да отнема. Кризата в националната държава постави старата идеология пред огромното изпитание, да нагласи новите факти към старите понятия, да изнамери нови понятия за да обоснове старите властови отношения. Днес държавата не е в състояние нито да ограничава претенциите, нито да привлича вниманието на хората живеещи на нейната територия. Идеята за държавата е чисто и просто основана на принуда, дейност в името на общото благо, но за чия дейност и за чие благо става дума? – за всеки случай не и на мнозинството. Старите плуралистки теории свързани с адаптиране на класата към идеята за национална държава, вече не са актуални. Класата вече не е господстваща тема на националната политика. Новата идея за държавата, я извежда отвъд позната конфигурация включваща монопол върху легитимното насилие, национална култура и териториалност.
Затрудненията на днешната държава само частично са финансови. Те в по-голямата си част произтичат от взаимоотношението между старите порядки, съществуващи като норми за поведение и мислене на индивидите и коренно променилата се среда на живот изискваща друго мисловно поведение за задоволяване на потребностите. Държавата не е приспособена да се справя с новите рискове от типа на свързаните с технологията промени. За тези които се съмняват в това могат да потърсят истината в извода, който следва от отговора на въпросите. Увеличаването на БВП не е ли печалбата на държавата? Увеличаването на жизнения стандарт не е ли раздаването на дивиденти от “печалбата на акциите”, които хората притежават? Защо тогава тяхната фирма “държавата” не печели, а другите фирми “държави “ печелят? Защото управляващите са прохождащи в “бизнеса” или защото чакат на готово някой да им даде безвъзмездно пари или добра сделка за да “спечелят”? Отговора на всичките въпроси е един и същ, показващ нежеланието на управляващите да променят статуквото, което от своя страна доказва, че това е жизнено необходимо. Ако това не се случи всичко ще заприлича на един природен закон наречен ентропия. В природния свят нещата се движат от ред към безредие. Ентропията в държавата означава същото, много лесно може да се премине от ред към безредие. Извода е, че държавното управление трябва да се приспособи към условията на новата епоха и че авторитетът на управлението, държавната легитимност, трябва да бъде обновено на действена основа или иначе казано да работи за увеличаване на жизнения стандарт на народа си.
Макар държавата да поощрява новото мислене, тя същевременно е и принудена да води борба за да ограничи резултатите до които е достигнало. Управляващите постоянно повтарят, че искат от народа да мисли повече, но самите те изобщо не го стимулират. Постоянно грижейки се да казват на хората, какво и кое е правилно да правят, поставят огромна преграда пред мислите им, задушавайки творческото в тях. Защото им е най-добре хората да не мислят въобще, тъй като не рядко резултатът е свързан с някаква промяна, а промяната може да бъде болезнена за тях. Искат хората да си въобразяват, че е по-лесно да се осланят на вече доказаното за да си карат по старому. В едно модерно общество авторитетът не може повече да се легитимира чрез традиционни символи или чрез твърдението “това е начинът, по който винаги са се правили нещата”. Държавата трябва да разшири ролята на публичната сфера, което означава правна реформа, насочена към по-голяма прозрачност и откритост, както и въвеждане на нови защитни механизми срещу корупцията и бюрокрацията. Безпокойството днес не е в това, че корупцията се увеличава, а в това че се е променил характера на политическата среда. Повечето страни на практика са зависими от задкулисни споразумения, привилегии и покровителства. Сега се наблюдава, как държавната администрация има твърде много власт, а съществуващите форми на подотчетност са слаби. Липсата на дисциплина в държавните институции води до ленивост и нискокачествени услуги. Държавата трябва да създаде силен импулс за делегиране на властта надолу, но също и за делегиране нагоре, трябва структурно да отговори на глобализацията, като се децентрализира, като направи социални инвестиции в инфраструктурата, изследванията, разработките и образованието.
Корените на държавата вече не могат да бъдат търсени в нацията, обсегът на държавата е световен. Тя не принадлежи на определена група хора в определено време, макар исторически да е възникнала от техните потребности. Държавата в глобалната епоха е с изтръгнати корени, тя може да се разглежда като плъзнала по целия свят мрежа, без какъвто и да е център. Вместо да се разглеждат като обособени единици, държавите по-скоро трябва да се разпознават като народи разпростиращи се в сфери от смислово определени дейности. Напредъкът на технологията и науката винаги е бил възприеман като заплаха за държавните правителства. Това което е известно като теория за държавата, търпи промени от статуса си на теория за държавните институции, за разделението между законодателна, изпълнителна и съдебна власт към теорията за легитимния контрол на тези институции. Понятията трябва да се адаптират към новите реалности. Схващането на идеята за новата роля на държавата вече пронизва дейността на множество хора по целия свят. Новата визия поверява държавата на гражданите, които я управляват – една възможност която съвсем не е нереалистична. При нея индивида участва в регулирането на справедливостта и в поддържането на управлението. Дебатът за естествения разпад и децентрирането на държавата показва, че няма необходимост от нациите да са обърнати с лице към държавата. Въпросът е не толкова за подчиняването на нациите на държавността, колкото за разединяването на едното от другото. Националната принадлежност напуска структурната рамка на националната държава и започва да се дефинира от гледна точка на глобалността, а не на територията. Това дава по-скоро свобода на индивида да пътува до всяка част на земното кълбо, отколкото да стимулира стремежа за завръщане в родината. Всяка страна и район трябва да имат силно чувство за принадлежност към общността, към общата цел за създаване на по-задоволено, по-разнообразно и едновременно по-сплотено общество.

Държавата трябва да приложи петте принципа на управление:
1. Да делегира повече права на граждани и организации за контрол над управляващите.
2. Обновление на публичната сфера – прозрачност на действията на управляващите.
3. Административна ефективност.
4. Използване на технологиите като механизми за гласуване, отзоваване на управници, даване на мнения, запитвания и отговори.
5. Правителство което управлява риска.

Съществуваше теза, че колкото е по-многобройна обществената администрация, толкова повече се намаляват конфликтите между управляващите и народа, приближавайки се до равенството. Но тази идея беше опорочена и от съдействаща администрацията се превърна в спъваща бюрокрация. Усетили своята власт която свързва народа с управляващите, бюрократите се видяха като магистрала и наложиха пътни такси с които я превърнаха в трето разряден път. Наблюдава се как висши държавни служители се държат като недосегаеми. При въпроса: “Защо сте постъпили по този начин?” или “ Защо издадохте такава заповед?” отговарят: “Кой си ти, че да ти отговарям ?”. Човек загубва представа кое е правилно и кое е неправилно, не може да пита или не трябва да му се отговаря. За това държавата трябва все повече да попада под контрола на професионални администратори, които да се избира чрез последователно филтриране. Държавните училища и болници да престанат да бъдат част от огромната бюрокрация; да станат автономни корпорации, работещи за печалба или с идеална цел, които ще оцелеят или загинат благодарение на качеството и стойността на предоставяните от тях услуги. Наред с всичко останало това означава създаване на обитаем свят, гостоприемен за свръхобщностно управление от страна на държавната администрация.
Добрата държава трябва да е изключително влиятелна, като гарант, че ще се грижи за общото благо, че капитал, образование и работа ще бъдат осигурени за всички. Държавата ще структурира пазарите и ще ги използва за социални цели, но самата тя ще прави много малко. Механизмите на управление ще станат местни, децентрализирани и индивидуализирани. Държавата трябва да създаде добра възможност за изграждане на база от умения. Под база от умения се има предвид всичко от докторски дисертации до квалифицирани производствени работници, да може да прави инвестиции в изследвания и разработки за изграждане на базата си от познания, за да може да се конкурира в някои ключови индустрии на бъдещето. Да може да създаде такава среда в която уменията и програмите за обучение да могат да се отплатят. Ако държавата иска да има непрекъснато подобрение хората които стават излишни, трябва да получават нови възможности. Държавата трябва да насърчава по-слабите индустрии да се преместят в държави с по-малко разходи вместо да ги субсидира. Трудът има множество полезни ефекти: той носи доходи на индивида, предава усещане за стабилност, за посока в живота както създава богатство и за цялото общество. Затова правителството трябва да гарантира базисните потребности на тези които могат и на онези които не могат да работят, трябва да предостави широко разнообразие от цели, които животът може да им предложи. Правителството трябва да има строга регулация, която да тласка компаниите към следващото поколение на технологията, вместо да запазва постигнатото. Освен това правителството трябва да създава среда в която хората да не се съпротивляват срещу промяната, а да я очакват. Някога промяната беше въпрос на поколения – едно поколение мениджъри си отиваше и на негово място идваше друго, за да създаде нови бизнес организации и нови възможности. Днес обаче всичко се променя много бързо и не може просто да се седи и да се чака следващото поколение политици за да оправи нещата. Много по-добре е хората да са в състояние да видят бъдещето за да повлияят върху еволюцията, защото за да се създаде бъдещето е нужна селективност.
Космополитната нация подпомага социалното ангажиране, но също така има ключова роля за насърчаване на транснационалните системи на управление. Например целият живот на един човек от неговото раждане до смъртта му може да се обхване в глобалната мрежа. Тоест всички услуги, свързани с образованието, със здравеопазването, с издаването на задграничен паспорт, разрешителни за упражняване на професия, за откриване на собствен бизнес, документи за узаконяване на собственост и други видове социални услуги да се извършват за часове.